Ай­ша, град Бе­ли­ца

Ро­де­на съм в град Бе­ли­ца, то бе­ше се­ло Бе­ли­ца. От мю­сюл­ман­с­ко се­мейс­т­во, ро­де­на ту­ка. Ка­то де­ца сме рас­ли по бръ­чи­на­та и ба­и­ре. Ху­ба­во дет­с­т­во сме ка­ра­ли. Учи­ли сме ту­ка за­ед­но с „бъл­гар­че­та”. Жи­ве­е­ли сме дет­с­т­во­то ту­ка, жи­ве­ли сме в та­ка­ва сме­се­на ма­ха­ла. Жи­ве­е­ли сме доб­ре. Ро­ди­те­ли­те ни са рабо­ти­ли в ТКЗС и в Гор­с­ко­то сто­пон­с­т­во. Имам брат, сес­т­ра и тия ту­ка жи­вея. Учи­ла съм в Стан­ке­то за ши­вач­ка.

Ни­как­ви проб­ле­ми не сме има­ли. Са­мо пом­ня, че 1972 го­ди­на ста­на „пок­ръс­т­ва­не­то”, сме­ни­ха ни име­на­та. Заг­ра­ди­ха та­ка от всекъде и не одих­ме на учи­ли­ще, то­га­ва за­ра­ди име­на­та.

От пар­ти­я­та ид­ва­ха хо­ра, да­до­ва ни спи­сък с име­на. И ста­нах Ал­бе­на, и та­ка. Ина­че не е има­ло на­си­ла, не се сме ка­ра­ли с „бъл­га­ре”. Зад­руж­но сме жи­ве­е­ли- де­ца­та, до­ри и ста­ри­те, до­ри и ко­га­то ни сме­ния име­на­та. Не е има­ло драз­ги.

Има­ше ед­ни, къде­то се съп­ро­ти­ве­ха, де­ка ги бе­ха би­ли. Спе­ци­ал­но за Бе­ли­ца нема­ше страш­но на­си­лие, бои. Имаше от­дел­ни се­мейс­т­ва, но об­що взето спо­кой­но ми­на. Беше ка­то де­те, я си бех го­ле­ма 1972 го­ди­на -17 го­ди­ни.

Пар­ти­и­ци­те бе­ха сло­жи­ли горе на сич­ки край­ща на ба­и­ре­то. Пар­ти­и­ци­те бе­ха заг­ра­ди­ли се­лото, му­зи­ка сви­ре­ше в се­лото. От къ­ща в къ­ща, да­ва­а­ше спи­съците да си из­бе­ре­ме имена.

Има­ше реп­ре­си­ра­ни. Оти не ис­каа да си сме­наа име­на­та. Пра­ща­ше ги в дру­го се­ло да се­де. От Бе­ли­ца не­ма­ше пра­те­ни в зат­во­ра, са­мо реп­ре­си­ра­ни. Бои има­ше при тия, де­ка си дра­же на име­на­та. Кои бее страш­ли­ви, си сме­ния доб­ро­вол­но. Кога се суб­раа три­те сес­т­ри и три­те бе­шо­ваа Душ­ка- и мачя ми и две­те ми те­ти.

Ко­га­то оти­де да ми ту­ри име, и рековаа, че и ту­риш Вак­ла. Тя ре­че: «Я ов­ци ле па­са, та Вак­ла.» Да ми бее ту­ри­ли Еми­не. Тия ми ту­риа Ал­бе­на. Тия из­мис­ле­ни имена – Душ­ка. Тия не бе­шо­ваа да­де­ни български име­на, а из­мис­ле­ни. И пос­ле, ко­и­то се сра­му­вааше, си ги сме­ни­ха- Мая, Со­ня. Ка­то са по спи­сък, ти не­маш и друг из­бор. То вер­но не мо­га да ста­на нап­ра­во Еле­на, но след вре­ме за­поч­наа да се сра­му­ваа от имената. Так­вия мла­ди си ги сме­ния.

Не кръс­тия сич­ки зад­но, ами ед­ни се­ла по рано, не­кои по-къс­но. Ту­ка спе­ци­ал­но бе­ше 9 май 1972 го­ди­на. За един ден. Има­ше и от на­ши (мю­сюл­ма­ни) в гру­па­та. Ра­ду­ва­ме се, че не­ма да идем на учи­ли­ще. Наши­те зеа да пла­чаа, в се­ка къ­ща пла­ча­а­ше. Ни­кои не из­ли­за­ше от ка­щи, ча­ка­ме. Ми­наа в таа ка­ща, пос­ле в дру­га.

То­га­ва не да­ва­а­ше да си сла­гаа две име­на. Я ка­то ро­дих Амед и Ва­ис, еди­ният бе­ше Свет­лин, а дру­гият Емин. Тука (вкъщи) си и ру­ках­ме та­ка (мю­сюл­ман­с­ко име), а на ван­ка се кри­ех­ме (бъл­гар­с­ко име). Кри­ех­ме се, бе­ше не срах от пар­ти­я­та. Заб­ра­ня­вааше и об­рязване­та, бе­ше тай­но. От пар­ти­я­та не ру­каше да да­ва­ме от­чет, ако раз­бе­ра не­що. Ве­ликден не се праз­ну­ва­ше, не да­ва­ше и ба­и­рам да се праз­ну­ва. Вап­цували яй­ца, да­дее ше ги скришно, ние но­сех­ме ал­ва скри­шом.

“Възродителният процес” и религиозната криптоидентичност на мюсюлмани от Благоевградски окръг. Изследвания и документи, С. 2011.