Ати­д­же, об­щи­на Са­тов­ча

Бях же­не­на ве­че се­дем го­ди­ни. Ня­мах­ме си де­ца с моя съп­руг це­ли пет го­ди­ни и то­га­ва бях ро­ди­ла пър­во­то ни де­те. Спом­ням си, че по то­ва вре­ме 1972 г. съп­ругът ми бе­ше на ра­бо­та в с. Ко­чан, стро­я­ха къ­ща на ня­как­ви хо­ра там.

Един ден све­кърът ми се вър­на и ми ка­за: “Шлин (сна­хо) – каури­те идат, как­во да пра­вя?»То­га­ва аз го скрих в из­ба­та и сло­жих ед­на ко­жа от­го­ре да не ли­чи, че там има из­ба. Взех па­ри­те, ко­и­то бях­ме спес­ти­ли (1000 лв.) и ги сло­жих в бур­кан и ги скрих в ед­на мив­ка на чар­да­ка, да не би да ги взе­мат, как­во ще ка­жа то­га­ва на мъ­жа ми. Те вля­зо­ха в къ­ща­та и за­поч­на­ха да тър­сят от стая в стая. Све­кър­ва­та се бе­ше скри­ла в гра­ди­на­та във фа­су­ла и не се по­каз­ва­ше. Аз зак­лю­чих на­ша­та стая и сло­жих да кър­мя де­те­то, да не пла­че, да ни чу­ят. Тия, ко­и­то сме­ня­ха име­на­та, во­де­ха и чо­век от се­ло­то да ги раз­веж­да по къ­щи­те. Тър­сей­ки по ста­и­те, те не на­ме­ри­ха ни­що, ос­вен де­ца­та на етър­ви­те ми. Тръг­на­ха да из­ли­зат, ко­га­то на­ши­ят сел­с­ки чо­век, кой­то ни бе­ше и род­ни­на, чух как ка­за: «Тук жи­вее още ед­но се­мейс­т­во.» Те за­поч­на­ха да тро­шат и да се ка­рат, ка­за­ха ми да от­во­ря вра­та­та, за да не я раз­би­ват. Аз от­во­рих, а те ме по­пи­та­ха къ­де е мъ­жът ми. Ка­зах им, че е на ра­бо­та, те ми взе­ха ръ­ка­та, сло­жиха я на лист хар­тия и ми ка­за­ха: «Ати­д­же от тук на­та­тък ти се каз­ваш Ана».

След то­ва ми из­да­до­ха и нов пас­порт с но­ви име­на. Сме­ни­ха и име­то на мъ­жа ми и де­те­то ми. След то­ва дру­ги­те де­ца, ко­и­то ро­дих, им сла­га­ха име­на­та нап­ра­во в бол­ни­ца­та. Да­ва­ха ни имен­ни­ци – спи­съ­ци с име­на и ние из­би­рах­ме как да ги пи­шем. Ама у до­ма ни­ко­га не си ви­ках­ме на но­ви име­на. Заб­ра­ни­ха ни да хо­дим в джа­ми­я­та, да но­сим по­ту­ри, ина­че не мо­жех­ме да идем на док­то­ри или да си ку­пим хляб. Джа­ми­я­та я бя­ха зак­лю­чи­ли, а кой­то се кла­ня­ше, го ка­ра­ха в МВР – Го­це Дел­чев.

Пом­ня, че ко­га­то ум­ря мо­ят ба­ща, да­де ва­са­ет (за­ве­ща­ние) да не го сла­га­ме в дър­вен ков­чег и да е зат­во­рен, а да го от­во­рим, ка­то го сло­жим в гро­ба. Пом­ня, че го за­не­сох­ме на гро­би­ще­то и мой пле­мен­ник му от­во­ри ка­па­ка на ков­че­га. Та­ка го за­ро­вих­ме. Пос­ле кметът на се­ло­то се бе­ше оба­дил в МВР – Г. Дел­чев и дой­до­ха во­ен­ни­те с един джип, на­то­ва­ри­ха го и го за­ка­ра­ха в МВР.

Там го бя­ха раз­пит­ва­ли, за­що та­ка е нап­ра­вил, а де­те­то бе­ше ка­за­ло, че дя­до му е за­ръ­чал така пре­ди да по­чи­не. Те му ка­за­ли: «Абе за то­ва ли ви тор­мо­зи ва­шият кмет, иди в хо­те­ла, спи и се при­би­рай ут­ре» . А кметът на се­ло­то бе­ше на мо­я­та май­ка – бра­тов син, мой пър­ви бра­тов­чед. Ни­ко­га ня­ма да заб­ра­вим те­зи не­го­ви пос­тъп­ки спря­мо нас.

Ка­то де­ца хо­дих­ме на учи­ли­ще сут­рин, а след обяд па­сях­ме ов­це­те. Хо­дих­ме на учи­ли­ще в с. Сла­щен, са­мо там има­ше учи­ли­ще. На­ка­ра­ха ни да хо­дим с по­лич­ки. Аз и мо­и­те при­я­тел­ки си кри­ех­ме по­ли­те в един ду­вар бли­зо до се­ло­то. Ка­то оти­вах­ме на учи­ли­ще об­ли­чах­ме по­ли­те, а сла­гах­ме шал­ва­ри­те в ду­ва­ра. Ка­то се връ­щах­ме, сва­лях­ме по­ли­те и си об­ли­чах­ме шал­ва­ри­те.

“Възродителният процес” и религиозната криптоидентичност на мюсюлмани от Благоевградски окръг. Изследвания и документи, С. 2011.