Дже­ми­ле, об­щи­на Гър­мен

Спом­ням си с мъ­ка за въз­ро­ди­тел­ния про­цес. Аз бях мал­ка то­га­ва – уче­нич­ка в про­гим­на­зи­я­та, бе­ше един тъ­жен ден, ко­га­то клас­ният ръ­ко­во­ди­тел вле­зе в ста­я­та и ни про­че­те но­ви­те име­на, без да сме пре­дуп­ре­де­ни, без да ни пи­тат да из­би­ра­ме име­на Те бя­ха ни ги на­пи­са­ли, про­че­то­ха ни ги и с те­зи име­на за­вър­ших­ме 8 клас. Спом­ням си ,че бе­ше мно­го теж­ко вре­ме­то. При­би­рах­ме се вкъ­щи, гле­дах­ме ро­ди­те­ли­те как пла­че­ха. Ние ни­що че бях­ме в дет­с­ки го­ди­ни, раз­би­рах­ме как­ви са проб­ле­ми­те и теж­ко го из­жи­вя­вах­ме, за­що­то ро­ди­те­ли­те теж­ко го из­жи­вя­ва­ха. Все­ки ден има­ше тъж­ни ис­то­рии на­вън след ка­то из­ле­зеш, все не­що ще ти се слу­чи неп­ри­ят­но. Да тръг­неш към ав­то­бу­са тръг­ваш със страх, за­що­то зна­еш ,че ще бъ­деш вър­нат да се ка­чиш, да оти­деш до оп­ре­де­ле­но­то мяс­то. За хля­ба съ­що ще­ше да бъ­деш вър­нат и в ма­га­зи­на, и нав­ся­къ­де не се из­вър­ш­ва­ха ни­как­ви ус­лу­ги спо­кой­но и нор­мал­но. Же­ни­те не из­ли­за­ха на­вън, за­що­то не се об­ли­ча­ха по изис­к­ването, осо­бе­но ста­ри­те хо­ра бя­ха за жа­лост, на тях бе­ше мно­го труд­но. Изцяло бе­ше теж­ко вре­ме, те­жък жи­вот, осо­бе­но ко­га­то наб­ли­жа­ва­ше сват­ба или пог­ре­бе­ние. На сват­ба­та, ко­га­то е най- щас­т­ли­вият ден, има­ше проб­ле­ми, за­що­то бул­ка­та тряб­ва­ше да се об­ли­ча в бя­ла рок­ля, не го при­е­мах­ме за нор­мал­но и сват­ба­та ми­на­ва­ше за фор­мал­ност, ня­ка­къв спо­мен си има­ха мла­ди­те, но ка­къв спо­мен, са­мо те си зна­е­ха как са го въз­п­ри­е­ма­ли.

На пог­ре­бе­ни­е­то бе­ше още по-теж­ко, за­що­то бе­ше с ков­чег, хо­ра­та не го при­е­ма­ха, но под на­тиск всич­ко се из­вър­ш­ва­ше на пог­ре­бе­ни­е­то, на сват­би­те, Извър­ш­ва­ха се с мно­го труд­нос­ти, под го­ля­мо нап­ре­же­ние, при теж­ки ус­ло­вия. При смя­на­та на име­на­та спом­ням си как ба­ща ми оти­де за дър­ва и ко­ми­си­и­те, ко­и­то бя­ха наз­на­ча­ва­ни да ра­бо­тят по въз­ро­ди­тел­ния про­цес, бя­ха извън се­ло­то и го бя­ха бло­ки­ра­ли, но той е ус­пял да из­бя­га, а до­бит­ци­те /ма­га­ре­та­та/ са ос­та­на­ли, зат­во­ри­ли са ги ця­ла сед­ми­ца в обор без хра­на. Ко­га­то си за­ка­рах­ме жи­вот­ни­те, те ед­вам хо­де­ха, ед­вам сто­я­ха, за­що­то ця­ла сед­ми­ца ни­то са яли, ни­то са пи­ли. Прос­то ед­ни не­чо­веш­ки от­но­ше­ния. Сега ка­то се вър­на на­зад и мно­го теж­ко го въз­п­ри­е­мам и да­но да не се случ­ват ве­че те­зи ра­бо­ти, ка­то един мно­го тру­ден пе­ри­од, по-теж­ко от вой­на.

Спом­ням си за уни­що­жа­ва­не на гро­бищ­ни­те над­пи­си, ста­ри­те хо­ра са пос­та­вя­ли, за да зна­ят къ­де е гро­ба на близ­ки­те, из­пот­ро­ша­ва­ха се всич­ки ка­мен­ни пло­чи, из­воз­ва­ха се на оп­ре­де­ле­ни мес­та, още по-теж­ко ка­то гле­даш как се из­вър­ш­ва­ха те­зи не­ща. Дру­ги проб­ле­ми за об­ряз­ва­не­то, съ­що тру­ден проб­лем, ня­ма­ше сво­бод­но об­ряз­ва­не, де­ца­та си из­рас­на­ха и ка­то нас­тъ­пи де­мок­ра­ци­я­та и то­га­ва се из­вър­ши об­ряз­ва­не­то на мом­че­та­та. Има­ше мом­че­та в ка­зар­ма­та и чак то­га­ва се об­ря­за­ха, но ка­то нас­тъ­пи де­мок­ра­ци­я­та, мно­го се про­ме­ни. Се­га сво­бод­но си из­вър­ш­ва­ме ри­ту­а­ли­те, сво­бод­но си жи­ве­ем и не ис­кам да се връ­ща, да се съз­да­ват проб­ле­ми.

 С мъ­ка си спом­ня­ме за то­зи въз­ро­ди­те­лен про­цес. Спом­ням си ко­га­то за­поч­на смя­на­та на име­на­та на бъл­гар­с­ки­те тур­ци бе­ше на 17.12.84 г., то­га­ва бе­ше не­що не­о­бяс­ни­мо. Це­ли­ят полк бе­ше вдиг­нат на кра­ка, ба­ре­ти има­ше от Сан­дан­с­ки. Це­ли­ят ра­йон бе­ше бло­ки­ран. По-теж­ко от вой­на, хо­ра­та не зна­е­ха как­во да пра­вят, бе­ше ги страх да из­ли­зат, в про­дъл­же­ние на ця­ла сед­ми­ца се из­вър­ши­ха ця­ло об­но­вя­ва­не на са­ма­та лич­ност от име­то, дре­хи, ра­бо­та, аб­со­лют­но всич­ко. С пре­дим­с­т­во бя­ха те­зи, ко­и­то се за­писва­ха в те­зи ко­ми­сии да учас­т­ват, ко­и­то по же­ла­ние си сме­ни­ха име­на­та, те бя­ха с пре­дим­с­т­во, те най- мно­го от­в­ра­ща­ва­ха хо­ра­та, за­що­то те мно­го гру­бо се дър­жа­ха с хо­ра­та, има мно­го теж­ки тъж­ни ис­то­рии, но съм ги заб­ра­ви­ла, че съм би­ла мал­ка, но не ис­кам да се връ­щам на­зад, ис­кам да си жи­ве­ем в мир и раз­би­ра­тел­с­т­во и по­ве­че да не се пов­та­рят те­зи ра­бо­ти, за­що­то все ед­но ед­на ра­на имаш на сър­це­то, ка­то се вър­неш на­зад, на чо­век му ста­ва мно­го тъж­но. Да­но за нап­ред да не се случ­ват те­зи ра­бо­ти, да има мир, да си ра­бо­тим спо­кой­но, сво­бод­но и да се рад­ва­ме на сво­бо­да­та си.

“Възродителният процес” и религиозната криптоидентичност на мюсюлмани от Благоевградски окръг. Изследвания и документи, С. 2011.