Филка Дерменджиева, Вълкосел
Три мандата бях кмет на селото – от 79 до 90-та, а преди това бях секретар на кметството. Много пъти са писали за мен – и в сп. «Родопи», и в «Пиринско дело» и по радиото. Много трудна беше работата на кмета. Това читалище аз съм го направила……
По мое време първи секретар в Гоце Делчев беше Ангела Турарова, а след това стана Тошев. Викат те на съвещания и в Гоце Делчев и в Благоевград. Бях член на ОК на БКП – до последно. Искаха жени малко да се издигат. Карам 72 години. Партийни школи съм завършила. Нямам средно. Бях на 19-20 години и като партиен член ме изпратиха една година в партийна школа в София. Тук съм учила до 7 клас – пълна отличничка. Тогава не пускаха жени да учат. Моят баща беше прогресивен и всички мои братя ги пусна да учат, пък мен не ме пусна. След това сестра ми завърши тука. И една нощ пеша я откарах в Гоце Делчев, и я записах. Първата, която е завършила гимназия е моята сестра. Връщам се вечерта и ме питат къде е ? Ти мене не ме пусна и аз я откарах в града да учи и ще я издържам. Тя е по-малка от мен. Имам брат лекар. Всичките мъжки ги пускаше да учат. Първият – лекар. Другият завърши ветеринарно в Благоевград. Заведох я, настаних я в пансиона и се върнах на работа тука. Бях касиерка в Селкоопа. Пет години бях касиер на кооперацията и си я издържах, понеже майка ми почина и ние останахме шест деца – всички ученици.
Мойта история е филм. Ожених се на 17 години за един учител – първият ми съпруг. Завършил е в Пловдив в пансиона и го изтеглиха от казармата, за да го направят тук председател на ТКЗС-то през 1958 година. Той млад човек и това е голямо напрежение, да вървиш да се караш със селяните и се разболя от рак, и умря. И останах на 19 години с момченце на 5 месеца. Той си беше от селото и той е първия учител тука. Той си ме учеше и се харесахме и така. Шест години не се жених. Докато бях на школата в София, татко го гледаше. Викам: “Няма да ида”, а един партиен секретар ми вика “Оставяли са малките си деца в люлките, когато са ставали партизанки в гората”. В София една година бях в школата. След това направих академия – висша. С мен на школата от нашите села имаше мъже, но те умряха. От Благоевград имаше и жени. Аз бях и секретар на ДКМС още преди школата.
Най–напред съм надянала тук рокля. Всички ме плюха, ама хич ми не пукаше. Хич!…Дълга коса на опашка и “Опашка” ми сложиха името. Сега са всички опашки. Не съм се притеснявала…дрехи по-хубави, костюмчета. Ожених се с фередже 58/59г. някъде и после си облякох роклята. После се стопира това нещо /разфереджаването/. Тогава ни докараха в старото училище всички да ни видят, че са ни облекли с рокли – всички жени-служители. Представи ме Кръстю Тричков – от Окръжния комитет – секретар. Първата рокля бях си я запазила шарена, червена на розички. Като родих детето, за да си дойда тук с рокля, съпругът ме заведе – там имаше едно цехче с шивачки. Преди да отида в болницата ме откара да ми вземат мерки. Ушиха ми две рокли. И се появих изведнъж с бебе и с рокля и то при свекър, не вече при моя баща. И той не продума.. Свекърва ми беше починала. Мъжете са по-горе от жените, а те другите вънка ще ми се смеят. Първият ми съпруг беше Ибрахим.
След това имаше един Младенов в Окръжния Комитет и една вечер дойде, събра ни партийните членове в съвета и ни каза, че трябва да си сменим имената. Ний викаме, стават мъжете: “Ама още не сме узрели”. Той вика: “Крушата ражда и узрява за един месец. Вие колко ще узрявате? Най-трудния момент – 1964 година. На следващия ден дойде Дюлгеров и даде отбой. Не знам защо, откъде да знам за какво. И каза: “Спира ме”. Никой не беше подписал 64-а година, никой!
Ожених се втори път. Как да ти кажа, той не се погоди с първата си жена. Остави я, взе мен, оти с рокля си вървя. Ако ти кажа, с него си бяхме гаджета. Този учителя беше по-голям от мене 6 години. Много не го исках, ала ме грабнаха от една седянка трима души и той и ме заведоха в една къща. Идват татко и майка да ме изкарват. Как да изляза? И секретаря от Слащен и той казва, че нямам 18 години – да ме изкара. Ама аз не излязох. Срам ме хвана. Кой вече ще те вземе? И като умря съпругът ми, вече идват бабички, гледат даровете и вече почнаха да клюкарстват. Викат, Фатма /туй ми е името/ като си дойде Фотото от казармата той ще те вземе, няма да стоиш вдовица. И пророкуваха и тъй стана. Аз като се ожених, след една седмица и той се ожени, да не му е зор, да не умре. Взеха му една без да я иска. И след шест години ме взе и сме си вече колко години – много добре и се разбираме….
И 1964 мина, никой не подписа, никой не си смени името. След това вече като излезе това рещение на ЦК на БКП – 70-та година, почнаха най-напред кои са партийни членове и служители. И тогава започнаха и с учителите, и тогава една част от тях напуснаха и докараха учителки отвън. Пък никой ги не иска и тогава у нас бяха настанени 4 учителки на квартира. Училището не спря да работи. Докараха учителки със средно образование – да има кой да учи децата. Учителите после се върнаха, но след като си смениха имената. Всички се върнаха, подписаха и се върнаха….
За първите паспорти тук – 1953 г. са ми разказвали, че тук имало един Джевджет – как са го гонили жените, защото дошъл да ги снима. И му сложили една стълба, за да се покачи в кметството, старото кметство и го скрили в стаята, че жените искали да го пребият…
Моят баща е първият партиен секретар на селото. Аз детството си съм го прекарала във Вълчедръм, Ломско. Изселени сме били. Първи клас тук завърших и дойдох седми клас. Изселен от клюкари. И тук, клюкари донасят, че е бил шпионин на английско разузнаване, че е бил с комитите. Комити някакви е имало и ги е хранил. А баща ми се казва Хасан Спахиев. И със 7 деца ни откараха в Лом…“1948 г. – едно голямо село на Дунав. Те нашите бяха големи работари и се върнахме богати…Един прислужник го написал на списъка… И той се отрови…12 още семейства имаше с нас. Имаше не само във Вълчедръм, но и в казанлъшко – Енина, Бяла Слатина. И след това той му се извинява, че не е той, ама не му казва кой е тогава…
Моето име и на учителите се смениха 1970 -1971-а година. Имаше комисии. От Благоевград идваше един … И се образуваха комисии по район. С готови молби само те да ги подпишат. Ама тука не позволихме никой да се изсели, никой. Искаха към седемдесет къщи да се изселят – малко за назидание. Ама не позволихме. Запазихме хората.
Голяма част от нашата интелигенция завърши институти без изпити – с привилегии. Сменят името – приемат студент. Има и медицински сестри завършили, за да се създаде интелигенция. Така, че „Възродителния процес” има и положителни страни. След това се дадоха тука за развитието на селото.. много работи се дадоха. Какви цехове има – сега цялото село щеше да работи там. А за какво е бил цеха тука? Читалището като го почнахме заедно и цеховете почнахме – към 1980 г. А кога е завършено? Горе-долу когато напуснах, тогава беше всичко обзаведено. Не можахме да го открием. Александър Лилов даде парите. И при него сам ходила. Понеже бях жена-кметица, нямаше отказване. Тука немаше друга – само аз…
Мен никой не ме е карал на децата как да слагам името. Гледах Бригита Чолакова. Много ми беше приятна, момиче родих – защо да не си го сложа на нея. След това колко Бригити се навъдиха… Четох една съветска книга- „Към нов бряг”, имаше един пълководец Артур, много хубава книга. Родих момче, сложих го Артур. След това не го одобриха Артур и стана Павел. То, има едни списъци с имена. Първо немаше списък…
Не ми са сърдят хората сега, защото не изселих никой. Ходила съм да се моля и в ОК имаше един Арабажиев на МВР – характеристики, всичко сме подготвили и отивам да му са моля. Той почина тоя Арабаджиев. Заставаш ли гаранция, че няма да стане убийства. Нема да стане. Просто гарантирахме. Тях ги беше много страх от Вълкосел. Окръжния комитет – всички много ги беше страх да не стане нещо. Нали има в Корница тези села. Той 64-та година. Дюлгеров е написал една книга и пише, че като е дошъл и са се заключили в читалището, защото били обградени от селяните във Вълкосел, че не искали да си сменят имената. Той беше у нас и ми даде тая книга. Помня, но не знам да е имало милиция. Един Малинов първата вечер не, втората вечер дойде Дюлгеров даде отбоя. Ние бяхме всички партийни членове към 30 души, ама никой не ние заключвал, та той донесе радостна вест, кой да го ключи.
Най-важно съм чиста. Рушвети ми носеха много – от никой нищо не сам взела. Проведох събрание „искате ли сега да ви кажа всички, които ми носехте рушвети”? един вика: Кака Филко, изтръпнах,! А аз му викам:. Защо си ми носил? За да му дадеш хубав парцел, понеже тук имаше постановление „31” – граничен район- без пари. Даваш му един декар да гради на сина. И исках горе -долу, кой към, който си е район. Чиста – нито полицаи съм сънувала, нито жандармеристи. От това съм се опазила.
Тук един човек имаше от Града – „Даняка”- дълги години в милицията. Казал:„На тая жена паметник трябва да и направите във Вълкосел, че спаси 70 къщи”. Всичко беше готово, кой къде да се разсели.
Искаха да сплашат хората. Искаха например – ходжата; по-твърди – да има сплашване, да създадат подготовка за комисиите. Тук един мой чичо като се затвори у тях: „Няма да го сменям”! „Ще го смениш!”. Взех пред него – написах му и.. така. – Мирчо. Иначе беше Мустафа. Пак горе-долу буквите да са еднакви… и след това ми беше благодарен – защо да го разкарват нагоре- надолу.
Тук нямаше хора бити. Горе-долу, понеже най-наред не почнаха Вълкосел. Най-напред Кочан – там са по-прогресивни. То, винаги Кочан върви с едно стъпало пред нас. После Слащен и тогава ние. Имаше вече психологична подготовка. Тук нямаше бой. Кочан са имали депутат още след „Девети” – Юсни Имамов „Юснията”. То има и лекар в Благоевград – Хаджиев. И неговият татко, заедно с моя съпру,г ги направиха – първия и кмет, и ТКЗС.
Гоненията по обрязванията бяха най-тежото… И погребенията бяха тежки….Нали трябва да ида да прочета словото.Това го приемаха. Словото е хубаво, казваш им го. Не е като довите неразбрано, даже сълзи пускаха. Особенно по- на млад човек. То си имаше точно написани – за по-млади, за по-стари… хубави слова. Ковчега не искаха. А партийните секретари от Сатовча идваха на проверки. Дали е имало случаи през деня да погребат човека с кофчег, а през нощта да махнат кофчега?Имало ли е, немало ли е – идваше до мен това ама, какво ме интересува вече. Ние сме го погребали. И мен ме наддумаха, че моя баща неговите там племенници, и други там близки са го открили. А пък, с ковчег го погребахме. И някой е отнесъл, че вечерта сме го били открили. Партийният секретар от Сатовча беше на погребението и той видя, че е с ковчег. Имаше и тука сигнали, че вечер са ги изравяли. Та какво ме интересува, да не ида и вечерта пазач. Ние сме го погребали, както трябва.
Обрязванията – това беше най-голямото…. Проверяваха ги децата всеки месец. Всеки месец учителките трябва да донесат при кмета има ли, няма ли. И не можеш да си затвориш очите някъде и да знаеш – веднага сигнализират. Местни си хора. Отивам зад Совтов – един учител в кметството и хоп – една бележка. Защо не уволните Совтов? За какво да го уволним, детето се води необрязано имаме при нас цели списъци. Ако не го уволните ще отидем до Причкапов. Ето ти и го уволниха. Жените пък – какви клюкар!. Другарко кметицо, тая вечер в нашата махала обрязоха десет деца. Ами какво те интересува теб, колко са обрязали. Едни на други си се топяха. И да искаш да скриеш малко някъде, то не може да го скриеш от съселяните.
Тия жени, които са били в затвор за обрязването – това пак комшии са ги натопили. Роди се дете… На „Сивата” я наддумаха – там, квартала. При раждането правиш декларация, че си запознат със закона. И те подписват декларация – при нарушение си отговарят. Комисията донесе ли в кметството (понеже имаше комисии, фелшера, лекарката) – не може без здравно лице да отидеш да преглеждаш. Лекарка беше Даутева. Тя е от Драгиново, женена във Вълкосел и в момента още е действащ лекар на селото. Тя е пенсионерка, стара е, ама никой не иска да дойде тук от младите лекари. Имаме завършили много лекари, ама никой не иска да се върне. Има хора, които на първия сюнет след 1989 г. са се обрязали. За сюнетчии – носили ги са децата, те си знаят къде. Обикновенно са ги носили към Пазарджиско, Пловдивско, Казанлък. Никой няма да дойде тук да рискува. Ако дойде – директно в затвора. Носили са ги и аз от къде да знам къде са го носили, ако някой не е казал. От къде да знаем? Тая жена ги изказа, защото тя беше в затвора -тая „Сивата”: „Тая вечер десет деца в нашата махала, какво правите?”. И така.
Най-напред не бяха забранени обрязванията. И погребенията не бяха забранени. Най-напред имената и дрехите. Най-напред бяха дрехите – 58-ма, ама пак дадоха отбой, останахме само няколко с рокли. Най-напред имената, после дрехите, после ритуалите. Сватбите вече никой не може да ги спре, те си правеха булки тук от хубави, по-хубави. Тоя ритуал е най-хубавия.
Аз бях кметица когато се разруши джамията, кога беше корпуса. Бях командирована – един месец карах петдесет души работници строителни в Благоевград, на корпуса. И точно по това време, когато дойдох – съборена. С верижен трактор със стоманени въжета събориха минарето. А вътре много багаж и всички учители са изнесли багажа в друга къща. По това време всички учители бяха местни.Общинският секретар тогава – Кани – е дал нареждане. И на мен се обади тогава председателят на съвета и ме попита: Какво правиш? Ами обикалям групите, където са настанени, защото пият и трябва да ги наблюдавам. А Причкапов и Тончев само сноват. Един път отивам при едни – напили се и ги заключих никой да не ги види. Карахме петдесет души от общината и всички кметове ни редуваха. Това беше… две, три години се правеше. И на мен ми се падна март месец, ама аз си имах квартира, дето беше сина ми у Аслански, там нощувах и обикалях – да има дисциплина.
После камъните на гробищата – аз бях кметица и събрах всички учители да носят по един чук и ги счупиха. Всички учители дойдоха – до мен бяха до един. Даже аз тогава се бях върнала от операция в София – бях… много приказвах и на гласната струна имах възел.
В София ме избираха на пленуми, за да има и жена и само отдалеко съм виждала Тодор Живков. Виж с Людмила, с дъщеря му сме се ръкували. От тука карах бригади. Тя беше в Благоевград на един пленум, а аз имах едно изказване и дойде при мен: „Какви красиви родопски жени”. Всички учителки бях закарала с рокли , с костюми и като свършихме дойде и ме намери и ме поздрави за изказването. От името на общината имах изказване – Да благодаря на ЦК на БКП за хубавия път. Тук с магарета не можеш да отидеш до Гоце Делчев, Места дойде във Вълкосел, напоителна система се направи и така се показа колко милиони са похарчени….
Преди ТКЗС се е сеело всичко. Царевица, жито, памук за самозадоволяване. Абсолютно всичко си произвеждахме. Имаш си стадо овце, крава нищо не купуваш, най-належащо нещо. И след това вече започнахме блокове големи по 800-900 тона тютюн годишно само от Вълкосел. 1972 г. най-много. Национален първенец е Вълкосел по добив на тютюн. И сега сме си национални, може и по един лев да го взимат всичко си го сее. Снаха ми е съветник в училището и четири декара сеем тютюн. Сутринта от четири часа съм на нивата до осем и после идвам в интернет залата. Със съпруга ми взимаме 500 лв. пенсия и тях давам да гледат децата, на нас само за хапчета. И аз си му викам „Кино” никой не му знае името – всички така му викат. А на мене вече не ми казват „Опашка” – вече във всяка къща има опашка. Аз едно по едно хвърлях. Не се разфереджих на един път като сега. Най-напред със забрадка. Отидох на една конференция хвърлих забрадката и си дойдох…[*]
[*] Юрфан Делиев „Изселвания и присъди: «Възродителният процес» и репресивните политики към мюсюлманите от района на с. Вълкосел (1948-1989) – изследване между архива и терена“. Дипломна работа, защитена в Югозападен университет с научен ръководител д-р Милена Ангелова.
