АСИНЕ ЧОБАНОВА, РОДЕНА 1961 Г. В С. ВЪЛКОСЕЛ
Беше на 17 септември 1986 г , много пъти ни разкарваха по Града (Гр. Гоце Делчев) на разпит – да кажем, кой е сюнетчията. Ама, ние не казвахме. Тогава нареждат на снимки хора и ни карат да го разпознаем, ама казваме – няма го. Как ще го кажеш ? И да го виждаш, казваш няма го.
Тогава вървеше комисия от село (Вълкосел), които гледаха. Кметицата вървеше, медицински лица („Акушерката”). У нас дойдоха Саит Саитов и Акушерката и казват: „ да видим дали детето ти е отрязано“!. Ама детето вече беше оздравято аз го отрязах в бране на тютюна, а те дойдоха по времето, когато лехите се сееха. И аз го показах и казах, че нашето дете е отдавна отрязано. Ама, Акушерката каза в Града- при садията, тя беше като свидетел, като медицинско лице и заяви пред съдията, че е намерила детето ми с рани – за това ме осъдиха. Аз й приказвам не я подминавам ама, какво казвам аз: дз лежах седем месеца пък тя седем години да лежи, седем постели да смени, тогава да умре. Аз в затвора трудност ни видях, бях на работа в окръжната болница в Сливен като помощник-готвач, като миячка – там, в кухнята, ама видях зор, когато си дойдох тук. Селе аго ти ме душеше някой да не ме е ..л в затвора. Три години само аз си знам, какво съм преживяла. И за това аз я проклинам, хубаво да не види.
На 17 септември ми са гледаше последното дело в Града. Когато отидохме там – нея я нямаше. Само Саит Саитов беше и прокурора каза: главният ти свидетел го няма, на море е, но потвърди, че детето е с рани. И аз нямам право да са изкажа. Тогава Саит рече: Аз бях там – не е вярно. Детето беше оздравяло. Тогава съдията рече – ти си бил там ама тя е медицинско лице и законът става на нейна страна.
Тогава „кака Филка“ (Филка Дерменджиева) беше кмет и още с първото повикване в съвета тя ми каза – „теб ще те осъдя“. И аз казвам: „ако ме осъдите ще ме осъдите“. Аз си поех всичко върху мен. Те ме попитаха, Селю (съпругът на Асине Чобанова) къде я ? Аз казах, че е в София на работа. Тогава ги пускаха от цеха на различни места. И на последното дело ми рекоха, ако имаш възможност направо тръгни за затвора в Сливен. Казвам няма да тръгна аз така, аз съм с детето със Селето (Гюрсел малкият син на Асине). Казвам аз не мога да го дам на човек да си ми го занесе у нас, а аз да тръгна направо за затвора. И тогава Селю го нямаше на работа беше и „Агото“ (по-големият брат на мъжа на Асине) ме разкарва Елдю. И от един път съдията ми каза: „как няма да го дадеш на познат човек от вашето село пък си го дала на непознат да ти го „отреже“, ако ти го даде умряло, ако го е утрепал тогава ще ни търсиш да го хванем, ама сега го криеш”. И дойдох си тук и сутринта тръгнахме. Отидохме в Сливен и там вече ни вкараха при началника на затвора и ни питат. Ти за какво си съдена ? Ние на него си казваме, че за обрязване на децата, тогава той каза: „като сте за обрязване на децата, защо ви съдят по различни начини“? Ами аз от къде да знам, защо ни съдят по различни начини. „Сивата“ лежа най-много, Фатмето Сукарнова (Фатме Топова) също лежа много, защото Ахмед аго много беше думал, а пък „Сивата“ защото детето не е нейно. Как тя решава купено дете да го отреже – може да е от християнин, християнин да го е оставил. И вече, в затвора седем месеца ги излежах. Една вечер лежах в килията и си рекох, ако сам в такова ще се обеся – там нямаше нищо, отрязаха ни косата – като магаре. Нямаш смелост да плачеш. Полицайката ни закарва в тоя час имаме разпит. Там ни гледат, питат ни, от какво си оперирана, какъв белег имаш, как се казват майка ти, баща ти, дядо ти, баба ти, ако избягаш от затвора да могат да те търсят. И тогава пак дойде полицайката и каза – „излезни сега отвън“. И като излязох имаше един стол оставен в коридорчето и една жена седи, помислих си сигурно ще ни включат на някакъв ток. Седнах на стола, както си ми беше косата на опашка вързана до кръста, отряза ми я. Отрязаха я и косата си ми падна на земята и тоя белег ми я от тая. (…). И аз рекох да си взема опашката да си я сложа в една чантичка, па нашите бяха отвън да им я дам да я изгорят. И тя с обувка ме настъпи на ръката и ми съдра кожата. И не ми дадоха лепенка или марля, или нещо подобно.
В Града, където ни съдеха – за друго, за кражба, а не за това, че сме отрязали детето. И там като кажеш на началника Райко Василев и на пита за какво ви съдят. Аз казвам за обрязване, аз не знам, какво ми са писали там, в досието. И там той ни пита – като сте всички с един проблем (заедно с другите три жени съдени за образването на децата от с.Вълкосел), защо ви съдят различно. И на различни срокове бяхме осъдени. Мен ма осъдиха на девет месеца ама лежах седем, намалят ти присъдата, защото работим. Ако не работиш ще лежиш като теле до край.
Закараха ме след това да ме карат в друг затвор – в Централния на тежък режим, а до сега ние бяхме на лек свободен режим. И на карат в общежитие на този затвор в „Иван Лилов” – „Винпрома” в Сливен. Там ни откараха. На железна врата – отварят се и се затварят на копче. Притисна ми крака с вратата, обувката ми са напълни кръв и никои ни рече – човек ли си, куче ли си. Като ни приместиха в другия затвор там трудно не видяхме – това бе трудното, че нали в затвор си и ти оставаш вече опетнен. Ти си в затвор – това е. Когато визите за Гърция… не ми даваха виза за работа… та, Ането Караметова ( адвокат ) – тя ни изкарваше, та така пътувах. И там в досието ни пише, че съм осъждана за кражба Затова тези, дето изселените, им платиха – на нас не ни платиха, защото нас по друг канал ни съдят, по друг член. А тези са си по „Възродителния процес”. Има хора убити за това нещо. Има хора в една сграда – бетонирани в София. И в Корница, Брезница – в тези села.
В 10:30 вечерта ме изкараха отвън и ми казаха: „ Айде катафалката те чака. Ще те местим в друг затвор“. Аз не знам, какво е катафалка. Нито съм била да уч, -аз съм тук изучила осми клас и съм се оженила, нито нагоре съм била. Излизам и виждам, че отвън има линейка, няма стъкла ама от къде да знам, че това се казва катафалка. Като ме удари щеше да ме залепи за земята и ме бутна вътре, и ми сложиха белезници, и като ме откараха при другите и те казваха, че тя (полицайката) си е мома и е толкова злобна и… белезници ми сложи. От там ме преместиха в другия затвор на лек свободен режим. Карат ни като най-долния престъпник.
Че това изживяване, каквото беше да, ами като се прибрах, какво изживях!!! Свекървата наддумваше мъжа ми. Когато и да излезе след като са пребере и му казва: „Казват, че там ги са е…и.“ . Отидох при една жена и целунах коран и й казвам „ Айде сега и вие го целунете“!. И им рекох: „ Ако имам нещо извършено мръсно – земята да ме изхвърли. Ще ви гледам, ще търпя, а на „другият свят” – тежко ви“!. Защото, той (съпруга й) тогава се пропи и ме гонеше навън: ,Излизай навън и това е!” Аз, кой ли не съм видяла, кога се е прибирал в дъжд, сняг, вятър. Там толкова трудност не видях, колкото тук. ‘Ми, стария (свекъра) – два месеца го гледах на памперси и ми казваше: „К..во, . на кой се даде“? Я си го знам. Аз, какво претърпях, и какво изживях……. няма къде да отидеш. Елдето( големия син на Асине ) беше вече голям и му рекох „Елде закарвам си те теб и ще отидем у Башчобанови. А Селето ще го оставя на него“. А той ми рече: „Ако направиш тоя ибрет да се разведеш с баща ми, да се разведете, да те разказват по село, че наистина са била по затвора и си вършила такива работи, аз ще се погреба ще ида на „Карасол“ ( р. Места ) ще се хвърля в реката и няма да ме намерите“. И търпях, и седях. Сега си нямам проблем, ама тогав беше нещо ужасно. Само аба Бостанджиева ми знае дереджота (положението.) Тогава нямах майка, да се оплача на не -, тя винаги болна и Саня аба ми беше майка.
Къде обрязахте детето?
В Пазарджик го отрязахме в един дол, не ни приеха в къща. Тогава вървяха следяха ги. Тук патрули седяха на разклона (на кръстопътя за Слашен, Вълкосел и Сатовча) и като видят лека кола спират и проверяват да не карат деца. Вечерта в един часа ставаш да пътуваш и из с.Фъргово слизаш от колата и пеша надолу из Баетив рид ( местност между селата Вълкосел и Фъргово ) за Сатовча, а колата са прибира надолу за село.
Като те вкарат в затвора отнемат ти личната карта. След 15 – 20 дена тогава ще отидеш да си я получиш. Пътуваш по пътя без лична карта. Отидох да си я взема при Темелков. И ме пита, колко деца имаш ? Две. И двете ли ги отряза? И двете и за двете ли лежа? И за двете. И излезе, заключи вратата отвън и от осем до осем седях вътре сам сама. За наказание, защото съм казала, че и двете ги отрязах. И тоя Темелков, на всички си помня имената. Темелков работеше в съда – личните карти при него оставяхме.
„Шамата” пък беше надумал „Шилото“. И „Шилото“ дойде да ме вика за свидетел, че майка ми не е купила касетофон от него. И бобо този „каската” ме пита: „Какво ще му станеш ли свидетел“? Казах ще му стана. Не е от „Шилото“. Купи майка касетофон, ама не е от него. И отидох в съда и там същия съдия дето ме осъди. И той ме пита, как сега тоя ти е брат, другия е циганин, зашитаваш циганина. И му казах: „знаеш ли защо? Защото и него и мен съдеше като невинни“. Кой те е съдил? Казвам ти. В София да те срещна в някаква улица ще те помня и ще те позная, че ме осъди. Ами за, какво съм те осъдил? За обрязването на детето. Ами казва ние съдихме, ама вашите си бяха виновни. Ваши си даваха зор да ви съдим, за да ви наплашим….
Казаха ми седем месеца ще лежиш и аз вече броя дати. И дойде Селю – имах още три дена и излежавам затвора. Надолу аз не мога да си се прибера сама жена, каквото и да правиш трябва в Пловдив да спиш. Аз не знам нищо – като нямам лична карта, кой ще ме вземи в хотел? И пет дена седя, шест дена седя не ме пускат. И дойде една над вечер и казва: Знаеш ли какво ? Аз ще си вървя, щом не те пускат – ще си вървя. Парите свърших – всичко ми е на пари. Ако си вървиш, ще си вървиш. И там останахме аз, една жена от Кочан и една от Слащен. И сутринта ставам и отидох да се мия и започнах да гладя престилката и слушам идват ама викат страшна работа. И аз си помислих сигурно някаква жена сега дойде и са я приели. Тогава тия двете жени ми казаха, че аз няма да отида на работа – ще си вървя. Връщам се при тая полицайката и я питам, какво става. Каза ми – стягай дрехите ще дойде линейката и ще те откара, да си издадеш дрехите и ще си вървиш. Казах й, че аз няма да си ида сега – немога да си ида аз като съм от толкова далеко. Трябва някъде да спя. Без лична карта къде да спя, кой ще ме приеме – аз съм беглец. Казах й аз ще отида да издам дрехите и ще се върна в общежитието пак, ща пусна една светкавична телеграма да дойдат да си ме приберат, аз не мога да си ида сама. Ама и тук нямаш право да седиш. Мъжът ми донасяше на готвача в болницата чайове от нашия край. И си помислих ще кажа на него да пусне една телеграма и …така. Той казваше: Пуснат ли те , никъде няма да вървиш – ще дойдеш тук у нас да спиш. Ама, аз от къде да го знам какви са. Отидох в централния затвор, ама плачех, защото заплата не ти дават – да имаш пари, ами сега. Имам пет, десет лева. И дойде една жена и ма пита, дали сега ме приемат. Не ме приемат, ами ме пускат, пък съм от много далеко и не мога да се прибера. А тя ми каза – не се притеснявай, у нас ще дойдеш да спиш. От къде си, ма? От Пазарджик. Сутринта ще спрем рейса от Пловдив за Гоце Делчев и ще си се прибиреш. И тръгнах с тая жена…много дъжд вали. И отидохме у тях мокри, а те цялото семейство в затвора са били. И тя и мъжът й. Били са сюнетчии. Мъжът й се е прибрал преди 4-5 дена. И като на видя, каза – имам си гости, пък вечеря си нямам. Събраха се техните комшии и близки. Заприказваха си, а на мен ми се плаче – страшна работа. Имаха къща като „музей” – тогава сюнетчиите взимаха по много пари. И след като си легнахме беше някъде към три часа, някой викна у тях. Станаха те и слушам мъжа й казва: „А-а-а, не става!“. Сутринта дойдоха на вратата да ме викат, да идем на рейса. Мъжът на тая жена донесе два билета, като малко дете ми е било драго. Казвам си – или тя, или той ще дойдат с мен до Пловдив. И той започна да приказва с нея на турски. И дойде жена му с мен до Пловдив. Там видях едни жени със забрадки и й рекох, че ще отида до тия жени, ако са от нашия край, тя да си ходи. Отидох при тях и ги попитах, от къде са и ми казаха – от Кочан. Качихме се в рейса и започнаха да ме разпитват, защото ме виждат, че аз бях притеснена. Започнаха да ме разпитват, ама аз не казвам. От затвора ни казаха кажете, ли какво е в затвора – обратно. Слязохме в Града – нашия рейс закъснял. На рейса пълно хора от нашето село, никой не ми каза – куче ли си човек ли си. Никой не ми продума. Отидох отгоре да търся билет и тая ми казва няма билет и аз заплаках. Казах й – оставих детето на болницата. Започнах вече да лъжа – като идвах насам всичко съм измислила, какво да каже, всичко ми е като на кино. Дойдохме си в село ама аз съм без забрадка. Няма как да сляза на площада без забрадка – там е пълно мъже. И слязах на края на селото, и си тръгнах към нас.
[*] Юрфан Делиев „Изселвания и присъди: «Възродителният процес» и репресивните политики към мюсюлманите от района на с. Вълкосел (1948-1989) – изследване между архива и терена“. Дипломна работа, защитена в Югозападен университет с научен ръководител д-р Милена Ангелова.
