Фат­ме, об­щи­на Са­тов­ча

През 1986 г бях осъ­де­на за то­ва, че съм под­ло­жи­ла на об­ряз­ва­не два­ма­та си си­на. По то­ва вре­ме мъ­жът ми бе­ше в Со­фия. Аз на­ме­рих ле­кар и ги об­ря­зах. Тъй ка­то по­ли­ци­я­та дой­де вкъ­щи, на­ме­ри мен и ме арес­ту­ва­ха. Взе­ха ме в след­с­т­ве­на­та служ­ба. Пос­ле мъ­чех­ме се мъ­жа ми да оти­де вмес­то мен, тъй ка­то аз съм же­на – май­ка на две де­ца. Не ис­ках­ме да хо­дя в зат­во­ра, ама ка­за­ха, че не мо­же та­ка и са­мо аз тряб­ва да съм и то­ва е.

По­ли­ци­я­та пак ме из­ви­ка­ха в гр. Го­це Дел­чев, раз­пит­ва­ха ме как­во е, що е, кой ги е об­ря­зал, къ­де сме ги об­ря­за­ли. Но аз ни­що не ка­зах, за­що и дру­ги хо­ра да па­тят. Раз­пи­та ме по­ли­ци­я­та и ве­че ме дадо­ха след­с­т­ве­на в съ­да. От­тук, от на­ше­то кмет­с­т­во кметът бе­ше из­п­ра­тил сек­ре­тар­ка­та в съ­да и ка­за, че сам на­нес­ла теж­ка те­лес­на пов­ре­да на де­ца­та, ка­то съм ги об­ря­за­ла. Ви­кат ми как та­ка съм по­сег­на­ла на соб­с­т­ве­ни­те си де­ца. Аз ви­кам, че не съм по­сег­на­ла и че то­ва е изис­к­ва­не от на­ша­та ре­ли­гия и за­то­ва сам го нап­ра­ви­ла. Пи­тат за­що съм нап­ра­ви­ла то­ва на де­ца­та, че то­ва е теж­ка те­лес­на пов­ре­да. Ви­кам, че то­ва го пра­вят всич­ки и аз съм го нап­ра­ви­ла. И про­из­не­со­ха ед­на го­ди­на при­съ­да там. От там отидох­ме в Бла­го­ев­г­рад в Ок­ръж­но­то, об­жал­вах­ме и там съ­що, ви­кат го­ди­на, за­що­то сам пов­ре­ди­ла и две­те си де­ца за цял жи­вот. След то­ва хо­дих­ме в Со­фия и там об­жал­вах­ме – съ­що­то, око­ло го­ди­на та­ка, хо­де­не по мъ­ки­те. И дой­де вре­ме да влез­на в зат­во­ра. Тъй ка­то мис­лех, че ще се про­та­кат не­ща­та и ня­ма да влез­на. Но пак влез­нах и ме по­мо­ли­ха там. Ка­за­ха да­ли те ще ме вка­рат в зат­во­ра, или аз ще си пос­тъ­пя са­ма. Ако не, те тряб­ва да ме во­дят там вед­на­га. И аз ви­кам: ”Аз лич­но ще си оти­да там, без вие да ме ка­ра­те с по­лицаи с бе­лез­ни­ци, да ме ви­дят де­ца­та, еди­ни­ят на две го­ди­ни, а дру­гият на че­ти­ри го­дин­ки. Де­ца­та не ис­кам да ме ви­дят, са­ма ще си оти­да.”

Оти­дох­ме там, пъ­ту­вах­ме един ден и ед­на нощ до Сли­вен, до­ка­то идем. От­ка­ра­ха ни в един ба­ир, са­мо един зат­вор и ед­но гро­бе. Там пре­но­щу­вах в Цен­т­рал­ния зат­вор в Сли­вен ед­на ве­чер. Имах чув­с­т­во­то, че там ще по­лу­дея. Всич­ки там кре­щят, ви­кат. Влез­нах там, имах дъл­га ко­са, вед­на­га ко­са­та до дъ­но ми я от­ря­за­ха. Опъ­нах се мал­ко, но те ви­кат, че с дъл­га ко­са не мо­же да се стои в зат­во­ра. На дру­гия ден ни раз­п­ре­де­лят, кой за как­ва при­съ­да тряб­ва да се яви тук. В на­шия си зат­вор пак има­ше един на­чал­ник там. Той ще ка­же за къ­де сме. На дру­га­та сут­рин ста­ва­ме ра­но, об­ли­чат ни, стро­я­ват ни Вър­вим при на­чал­ни­ка на зат­во­ра и каз­ва един по един там от да­ле­че в ед­на го­ля­ма за­ла. И тряб­ва да му ка­жеш: „Граж­да­ни­но на­чал­ник, по ва­ша за­по­вед се явя­ва, еди-кои си зат­вор­ник – три­те име­на си каз­ваш – раз­ре­ше­те да ос­та­на.” И той пи­та как­во сме нап­ра­ви­ли. Ви­кам: ”Ни­що не сам нап­ра­ви­ла, из­пъл­ни­ла сам един об­ред от на­ша­та ре­ли­гия, от хи­ги­ен­на глед­на точ­ка се пра­ви то­ва не­що.” И ви­ка, че щом е за­то­ва, то­га­ва съм на сво­бо­ден ре­жим и ще ра­бо­тя в за­вод ”Иван Ли­лов.”

Вед­на­га, та­зи сут­рин още, за­ми­нах. Всич­ки та­ка, има­ше дос­та же­ни, явих­ме се на дру­га­та сут­рин и ни ка­чи­ха на ед­на ко­ла, от­ка­ра­ха ни там и поч­нах­ме ра­бо­та. Ра­бо­та в един за­вод, во­да от­до­лу те­че, ти си го­ре на ма­ши­на­та и ра­бо­тиш. Ед­на па­ра от тия ком­по­ти, от тия нек­та­ри, всич­ко в теб вър­ви. Ядях­ме ка­то ку­че­та. Хляб – ко­кал ко­рав, там си раз­ва­лих зъ­би­те .Бе­ше голям глад и ми­зе­рия, доб­ре че там, къ­де­то ра­бо­тех­ме има­ше ком­по­ти, лю­те­ни­ца и с то­ва оце­лях­ме. Ина­че ка­то се вър­нех­ме в зат­во­ра, хляб- ко­къл, ду­ма да не ста­ва. И все те има­ха ка­то уби­ец. Не вяр­ва­ха, че сме за об­ряз­ва­не. Из­ка­рах там три ме­се­ца. От­там ме пра­ти­ха в ед­на бол­ни­ца, за­що­то ви­дя­ха, че ние ни­то пу­шим, ни­то пи­ем, ни­то се за­ка­ча­ме, скром­ни же­ни сме. Там ни пра­ти­ха в ед­на ок­ръж­на бол­ни­ца в кух­ня­та да ра­бо­ти­ме. Още ка­то се по­да­дях­ме за во­да, всич­ки хо­ра бя­га­ха, ка­то прес­тъп­ни­ци ни има­ха: ”Зат­вор­ни­ци­те ид­ват, зат­вор­ни­ци­те ид­ват…” Всич­ки ви­кат та­ка, ние се кри­ех­ме по ня­ка­къв на­чин, от дру­га­та стра­на да вле­зем в кух­ня­та, да не ни виж­дат. То­ва бе­ше го­ля­мо уни­же­ние, го­лям срам, всич­ки бя­гат ка­то вър­виш по ко­ри­до­ра, ка­то те срещ­не ня­кои по бол­ни­ца­та, той се от­с­т­ра­ня­ва­ше и там ра­бо­тех­ме. Ра­бо­та­та ни не ни бе­ше кои знае как­ва теж­ка, но под го­ля­мо наб­лю­де­ние, пос­то­ян­но бях­ме във во­да, ми­ехме, чис­тех­ме, цял ден бях­ме там. Над­ве­чер си ни от­кар­ваха в зат­во­ра с тях­на­та ли­ней­ка. Там да спим. Бе­ше го­лям ужас, го­ля­мо чу­до, за­що­то аз бях най-мно­го там, все си ду­мах, от­тук ня­ма да из­ля­за.

Ве­че ка­то влез­нах в зат­во­ра об­жал­вах­ме в Со­фия. Каз­ват ми, че там или се на­ма­ля­ва или се уве­ли­ча­ва при­съ­да­та. Из­ка­рах че­ти­ри ме­се­ца. На чет­вър­тия ме­сец на края имах де­ло, ад­во­ка­ти има­ше и ние тряб­ва­ше да се явим. И бя­ха ми ану­ли­ра­ли при­съ­да­та, ”Неп­ра­вил­но осъ­де­на”.Тъй ка­то имах до­ку­мент, че съм бре­мен­на за тре­то де­те, но ми ви­ка­ха, че то­ва не мо­же да ме спа­си, ще вър­вя в зат­во­ра и там ще раж­дам. То­га­ва го­ля­мо пре­дим­с­т­во бе­ше да си май­ка на тре­то де­те, но въп­ре­ки то­ва ми ка­за­ха, че съм на­ру­ши­ла за­ко­на и ще вър­вя в зат­во­ра. Об­жал­вах­ме в Со­фия, дой­де моят мъж и ви­ка: ”Се­га или ще те ос­во­бо­дят, или мо­же да ле­жиш по­ве­че”.

Аз взех да се при­тес­ня­вам, не се ми­на два-три де­на, ид­ва во­ен­на ко­ла, тър­си ме в кух­ня­та, ви­кат: „Кой се каз­ва Фат­ме Му­ра­то­ва?”- Фа­ни, бях то­га­ва с но­во име, но Му­ра­то­ва. Ка­за­ха ми да тръг­вам с тях. Викам, че не мо­га да тръг­на, заб­ра­не­но ни бе­ше там да раз­го­ва­ря­ме, с кой­то и да би­ло. Вър­вях­ме, ра­бо­тих­ме, но ня­мах­ме до­пир да раз­го­ва­ря­ме с ни­кой. И ни ка­за­ха да тръг­не­ме там при глав­ния гот­вач, на не­го обяс­ня­ват как­во ста­ва с мен. Ка­за­ха ми да тръг­вам по-ско­ро, за­що­то до 24 ча­са съм сво­бод­на граж­дан­ка. Ви­кам, че то­ва не е вяр­но. Той каз­ва: „Вяр­но е и е ис­ти­на. Има­ме за­по­вед от Со­фия, на­реж­да­не да те ос­во­бо­ди­ме вед­на­га, ако те за­дър­жим един час по­ве­че ту­ка, ние ще за­га­зим.” От­там ме вър­на­ха в зат­во­ра, ка­за­ха как­во що, съб­рах ба­га­жа всич­ко, пак се вър­нах в Цен­т­рал­ния зат­вор. Там ме ча­ка­ха на вра­та­та със за­по­вед­та и до­ку­мен­ти­те ми и ми ка­за­ха, че си тръг­вам, сво­бод­на граж­дан­ка съм от то­зи час. Пък аз по­мо­лих, ако мо­га да прес­пя та­зи ве­чер там, че къ­де ще вър­вя в то­зи ба­ир, но те ви­кат че може да за­га­зат те, ако ме дър­жат там. И та­ка да­до­ха ми ня­кой лев, пас­пор­та, до­ку­мен­ти­те и ви­кат ед­но так­си да ме за­ка­ра на га­ра­та. То­ва се случ­ва ве­чер­та де­вет ча­са, зим­но вре­ме, ня­ма къ­де да идеш. Се­дях там, ча­ках до сут­рин­та до 5 ча­са, за да си хва­на вла­ка и да се ори­ен­ти­рам на ня­къ­де. Аз ни­ко­га не съм пъ­ту­ва­ла и бе­ше за ме­не го­лям кош­мар –го­ля­мо чу­до.

И та­ка ле­жах там че­ти­ри ме­се­ца в зат­во­ра, но на пе­тия ме ос­во­бо­ди­ха. От­там се приб­рах ту­ка, до­не­сох до­ку­мент, че съм си из­ле­жа­ла при­съ­да­та, че съм сво­бод­на. Но ни­къ­де не ме при­е­ма­ха на ра­бо­та, къ­де­то и да си по­да­деш до­ку­мен­ти­те, ви­кат: «Тя е осъ­де­на, не мо­же да за­поч­не ра­бо­та.”

А в до­ку­мен­та ми за осъж­да­не пи­ше­ше „Осъ­де­на е за на­на­сяне на теж­ка те­лес­на пов­ре­да на соб­с­т­ве­ни­те си де­ца”. Не об­ряз­ва­не, а на­не­се­на теж­ка те­лес­на пов­ре­да. То­ва го ви­дях на до­ку­мен­та, след ка­то ме ос­во­бо­ди­ха. След ка­то ану­ли­ра­ха при­съ­да­та пи­ше­ше: „Неп­ра­вил­но осъ­де­на, де­ца­та са здра­ви и са доб­ре”. Ние из­ка­рах­ме до­ку­мент, че де­ца­та са здра­ви, от­ка­рах­ме ги в гр. Го­це Дел­чев да ги из­с­лед­ват, там ка­за­ха, че ни­що им ня­ма, то­ва зак­лю­че­ние бя­ха на­нес­ли.

Оттам дой­дох си ту­ка и го­ди­ни на­ред ко­му­нис­ти­те не да­ва­ха да поч­на ра­бо­та, де­ца­та не при­е­ма­ха в дет­с­ка­та гра­ди­на, за­що­то сме ги об­ря­за­ли и не са за там. От зат­во­ра ми да­до­ха до­ку­мент и ми ка­за­ха, че ка­то си дой­да тук, вед­на­га да го дам и те са длъж­ни да те взе­мат на ра­бо­та, къ­де­то ис­кам. Пък те веч­но ми каз­ва­ха, че не съм за тук. Че съм осъ­де­на и не­год­на за ра­бо­та, го­ди­ни на­ред хо­де­не по мъ­ки и та­ка, хем из­ле­жах при­съ­да­та, при тол­ко­ва хо­ра, кой­то си об­ряз­ва­ха де­ца­та, мен на­то­пи­ха, хем нак­рая ни­как­ва ра­бо­та, та ве­че две го­ди­ни от как­то из­ля­зох от зат­во­ра за­поч­нах ра­бо­та. То­ва бе­ше го­ля­мо пет­но, го­ля­мо чу­до. Пос­то­ян­но из­тък­ва­ха- тя е би­ла осъ­де­на, тя е би­ла в зат­во­ра, тя оно­ва, тя то­ва, ед­ва ли не съм уби­ла чо­век. То­га­ва сви­де­те­ли ми ста­на­ха хо­ра от кмет­с­т­во­то, за да ме осъ­дят, че вяр­но съм го нап­ра­ви­ла, ту­ка ед­на сек­ре­тар­ка, тя бе­ше под­чи­не­на на кме­та, тя дойде и до пос­лед­но дър­же­ше на то­ва, че съм пов­ре­ди­ла де­ца­та си за цял жи­вот и та­ка.

А след 1989 г. и сек­ре­тар­ка­та има­ше де­те и кме­та, и всич­ки ги об­ря­за­ха, но то­га­ва бе­ше сво­бод­но, въп­ре­ки че бя­ха дос­та го­ле­ми. След 1989 г. ние хо­дих­ме в Бла­го­ев­г­рад, об­жал­вах­ме, да ми се пла­ти ня­как­ва ще­та, след ка­то съм би­ла осъ­де­на нап­раз­но. Тол­ко­ва вре­ме ни­как­ва ра­бо­та не мо­га да поч­на и от там се явих и ми да­до­ха 7000 ле­ва то­га­ваш­ни па­ри. Изчис­ли­ха ня­как­ва су­ма, ня­как си- кол­ко време съм ле­жа­ла, как­во съм пра­ви­ла. В за­пис ми дой­до­ха, оти­дох в об­щи­на­та, по­лу­чих па­ри­те. Пи­ше­ше, че неп­ра­вил­но съм би­ла осъ­де­на. До­ка­то дру­ги­те же­ни, ко­и­то бя­ха в зат­во­ра, от на­шия край, по съ­щи­те при­чи­ни, пос­ле и те за­ве­до­ха де­ла, но ни­що не им пла­ти­ха.

Аз оти­дох здра­ва на 25 го­ди­ни в зат­во­ра, след зат­во­ра в про­дъл­же­ние на 5 го­ди­ни хо­дех на бол­ни­ца. До ден дне­шен не мо­га да се съв­зе­ма. В дет­с­ка гра­ди­на, в ши­ваш­ки цех, да­вам си мол­ба­та, те ми каз­ват хич и да не си я по­да­вам, не съм за ра­бо­та, ня­ма да ме взе­мат. А сек­ре­тар­ка­та има­ше син с моя и след ка­то от­пус­на­ха, тя пър­ва го об­ря­за, съ­що и кме­та, тех­ни­те де­ца са с моя син. По ед­но вре­ме се от­пус­на ед­на въл­на и те ги об­ря­за­ха, а ве­че бя­ха го­ле­ми де­ца в пе­ти-шес­ти клас. След ка­то ви­ка­ха пре­ди то­ва ние сме ко­му­нис­ти, ня­ма да ги ре­жем, за­що ги об­ря­за­ха то­га­ва, а об­ви­ни­ха са­мо мен.

В зат­во­ра ка­то оти­дох, дру­ги­те не ми вяр­ва­ха, че съм за­то­ва там. Те ми ка­за­ха че лъ­жа, че съм за не­що дру­го там, че съм об­ра­ла банка. Там ка­то хва­нах един стрес, един уп­лах. Ця­ло­то ми тя­ло бе­ше об­х­ва­на­то.Ус­ло­ви­я­та в зат­во­ра не бя­ха теж­ки, но бе­ше глад, не мо­же­ше да ти се пад­не да ядеш, за­що­то бях­ме 8 чо­ве­ка и ко­га­то се ос­во­бо­диш, то­га­ва ядеш. Има­ше гад­ни ко­ман­дир­ки, има­ше и ху­ба­ви, но то­ва бе­ше, че ня­мах­ме спокойс­т­вие ед­на ми­ну­та. Сняг бе­ше, аз бях през зи­ма­та там, ця­ла съ­бо­та и не­де­ля и през ос­та­на­ли­те дни, ко­га­то сме сво­бод­ни, чис­тех­ме сняг. На­кар­ва­ха ни да го из­на­ся­ме с най­лон из­вън ра­йо­на и да го изхвър­ля­ме. И ко­га­то за­ва­ля­ше сняг, на мен ми ста­ва­ше ло­шо, за­що­то знам че студ не студ – ще чис­тиш. То­зи брон­хит, та­зи пнев­мо­ния хва­нах там и до ден дне­шен съм с брон­хоп­нев­мо­ния. Или ни ка­ра­ха да чис­тим ста­ди­о­ни, ко­га­то е има­ло мач и дру­ги не­ща. Цял ден сме ми­е­ли ка­то дя­во­ли, са­мо ве­че има­ше по­чив­ка след 9.00 ча­са – спиш до 5.00 ча­са и пак ста­ваш. Свиж­да­не имах­ме са­мо вед­нъж в ме­се­ца, те тях /близ­ки­те/ до­пус­ка­ха, но ние ня­мах­ме до­пир с тях .Ко­га­то дой­де мъ­жа ми на свиж­да­не, той стои от ед­на­та стра­на на стък­ле­на прег­ра­да, ние през ед­но про­зор­че си го­во­рим, ка­то в бан­ка си при­каз­ва­ме. И как­во мо­жеш да ка­жеш ка­то те са при теб. Той ме пи­та как е, да­ли е ло­шо, аз му каз­вам, ка­то гле­да да пре­це­ни как е.

А мъ­жът ми го пре­жи­вя мно­го теж­ко, с две де­ца от хор­с­ки­те при­каз­ки, ка­то мне­ние, же­на ти е в зат­во­ра, то­ва оно­ва. Ка­то че ли ня­как­ви прес­тъп­ни­ци бях­ме. Той мно­го теж­ко го пре­жи­вя да се спра­вя с две деца още мал­ки, а ед­но­то още го кър­мех. От­бих, ко­га­то вля­зох в зат­во­ра. Мъ­жът ми не ис­ка­ше и две­те де­ца ед­нов­ре­мен­но да ги об­ре­жем, че ед­но­то бе­ше по-мал­ко, но нак­рая се съг­ла­си. Та съ­щият чо­век, ко­и­то ги об­ря­за, ми ви­ка: „Ако не ме из­да­де­те, аз да влез­на в зат­во­ра, знай, че влез­неш ли в зат­во­ра, аз всич­ко въз­мож­но ще нап­ра­вя по Со­фия, но ти ще из­ле­зеш от зат­во­ра.”

Ко­га­то ми бе­ше де­ло­то в град Го­це Дел­чев, мно­го ме из­нуд­ва­ха да ка­жа кои е чо­ве­ка и из­вик­ва­ха ме в дру­га стая, сплаш­ва­ха ме с по­ли­ция. На де­ло­то пак ме пи­та­ха кой е, че не съм чо­ве­ка, де­то е из­вър­шил тая ра­бо­та. Там мно­го ме из­мъч­ва­ха, да­же ме сплаш­ва­ха, че на един стол ще ме сла­гат на ток да приз­ная ис­ти­на­та. И то­ва бе­ше го­лям ужас, не е за при­каз­ва­не. По­ка­за­ха ми сто­ла и ви­кат : „Ка­жи кой ги об­ря­за, за­що­то ина­че си път­ник.” Ви­кам как­во­то и да ста­не, ду­мам си на акъ­ла: „До­ри да ме сло­жат на сто­ла, ня­ма да ка­жа ,кой е чо­векът. Той ми свър­ши работа, де­ца­та ми са жи­ви и здра­ви, за­що и той да па­ти, по де­ла и не­го да из­ка­жа.” Мно­го пъ­ти ми по­каз­ва­ха сто­ла, аз си мис­ля, че как­во­то и а да е, то­ва ще е, ако уми­рам, ще уми­рам. Има­ше един мъж от на­ше­то се­ло съ­що за­ра­ди об­ряз­ва­не на де­те­то. Не­го го би­ха пред мен пред очи­те ми, на­роч­но пред ме­не го тре­па­ха, за да мо­га аз да се уп­ла­ша, да ка­жа ис­ти­на­та, но въп­ре­ки всичко, ко­е­то се случ­ва­ше, не из­да­дох чо­ве­ка .И до ден –дне­шен ми е бла­го­да­рен.

Ко­га­то вля­зох в зат­во­ра, бях бре­мен­на. Има­ше же­ни от Въл­ко­сел, Ко­чан, хо­ра. Ние хва­щах­ме ко­ла от там и си ид­вах­ме в от­пус­ка. И то­га­ва, ка­то се при­би­рах ту­ка, от стре­са го мах­нах дете­то, за­що­то ми ка­за­ха, че там ще раж­дам, там си има­ло дом. Аз си ви­кам, че ми сти­га то­ва де­то пре­ка­ле­но мно­го упа­тих с две­те де­ца, та пък и тре­то. На тре­тия ме­сец ед­на от ко­ман­дир­ки­те ме пи­та къ­де е де­те­то, аз и каз­вам, че ня­мам по­ве­че де­те. Аз и каз­вам, че ми сти­гат те­зи две де­ца и аз, ако съм има­ла акъл, и тях ня­ма­ше да раж­дам, ако зна­ех, че та­ка ще ста­не. И то­га­ва го­ля­ма ува­же­ние ми имаха и не ми да­ва­ха теж­ка ра­бо­та. На пър­ва­та от­пус­ка го мах­нах.

Ко­га­то оти­дох­ме в зат­во­ра, той бе­ше пра­зен, пре­ди то­ва има­ло ня­как­ва ам­нис­тия и ги бя­ха ос­во­бо­ди­ли всич­ки, и ко­га­то влез­нах­ме да има­ше 10-20 же­ни. До­ка­то по­се­дях­ме за един ме­сец, це­лият зат­вор се на­пъл­ни. Тол­ко­ва на­род бе­ше то­га­ва, тол­ко­ва нап­лив през въз­ро­ди­тел­ния про­цес. По­ве­че­то хо­ра там бя­ха по въз­ро­ди­тел­ния про­цес. Има­ше ед­на же­на ста­ра от Кър­д­жа­ли си спом­ням, тя, мла­ди­те ка­за­ли, че тя об­ря­за­ла де­ца­та им. Тя там на лег­ло, гле­дах­ме я тол­ко­ва вре­ме. Аз до­ка­то бях за 5 ме­се­ца, тя си бе­ше там. Яде­ше, хра­не­ха я на лег­ло, ни­как­ва ра­бо­та, но важ­но­то е да е в зат­во­ра. Тя и бъл­гар­с­ки не раз­би­ра­ше, но бе­ше в зат­во­ра и ос­та­на­ли­те си ви­ка­ме: «Те тая ба­бич­ка са вка­ра­ли ту­ка, та как­во ос­та­ва нас да не ни вка­рат.» Има­ше тук мно­го на­род, има­ше же­ни от Ко­чан, Кри­бул, Въл­ко­сел, Аб­ла­ни­ца, мно­го бях­ме ту­ка от тоя ра­йон. Но от вся­ко се­ло по един два­ма, за да спла­шат хо­ра­та и да не го пра­вят по­ве­че. От на­ше­то се­ло бях­ме три­ма – един мъж и две же­ни, от Въл­ко­сел има­ше три – че­ти­ри чо­ве­ка. То­га­ва пра­ве­ха про­вер­ка на де­ца­та. Те ги во­де­ха на дет­с­ка гра­ди­на и там ги про­ве­ря­ва­ха. Мъ­жът ми то­ва вре­ме ра­бо­те­ше в Со­фия, в Кре­ми­ков­ци. То­зи чо­век, де­то ни свър­ши ра­бо­та­та, ни ка­за да идем в Хи­са­ря за един ме­сец на по­чив­ка с де­ца­та, че та­ка ни­кой ня­ма да ни раз­бе­ре. Там има ми­не­рал­на во­да, де­ца­та ще оз­д­ра­ве­ят по бър­зо, ние та­ка и нап­ра­вих­ме – един ме­сец бях­ме в Хи­са­ря. Хем той ни от­ка­ра с ко­ла­та от Плов­див до Хи­са­ря, от­там един ме­сец из­ка­рах­ме в Со­фия при мъ­жа ми. И то­га­ва си дой­дох­ме ту­ка два ме­се­ца ни ня­ма­ше, а те все­ки ме­сец са пра­ви­ли про­вер­ки на де­ца­та, сва­ля­ли им га­щи­те. И аз още не се бях оп­ра­ви­ла, ня­ма­ше де­сет де­на кат си бях дош­ла и дой­до­ха да ги про­ве­рят де­ца­та. Ка­то взе­ха да ре­ват тия де­ца, те си мис­лят, че пак не­що ще ги пра­вят и поч­на­ха да ре­ват. Из­ви­ках им на тия изед­ни­ци да не ми пла­шат де­ца­та и ги из­го­них. На дру­гия ме­сец пак съ­що­то ид­ват и ве­че на­сил­с­т­ве­но за­поч­на­ха да съб­ли­чат де­ца­та. Аз не ги пус­ках на дет­с­ка гра­ди­на, за­що­то бе­ше зим­но вре­ме. Дър­жах си ги де­ца­та у до­ма, аз не бях на ра­бо­та и си ги гле­дах. И дой­до­ха пак на дру­гия ме­сец, пак на­сил­с­т­ве­но да ги про­ве­рят. Бя­ха хва­на­ли го­ле­мия на пъ­тя, ама го под­го­ни­ли и го го­нят. Има­ше хо­ра от здрав­на­та, от съ­ве­та. Ис­кат да му сва­лят га­щи­те на ули­ца­та, за да ви­дят да­ли е об­ря­зан. И аз от­там ка­то се ядо­сах и ви­кам, че по­ве­че де­ца­та ня­ма да поз­во­ля да ми ги тор­мо­зят. Ама те пла­чат, мал­кият се тре­се, де­ца­та ре­ват, та пу­шек се ди­га. Ви­кам им да не ми пла­шат де­ца­та, те са об­ря­за­ни как­во има тол­ко­ва. И до дру­гия ден сут­рин­та вед­на­га по­ли­ци­я­та ме вик­на­ха да ме пи­тат вяр­но ли е то­ва с де­ца­та. Аз им ка­зах, че е вяр­но, но ня­ма да им поз­во­ля да ми пла­шат де­ца­та. И има­ше два­ма-три­ма по­ли­цаи, раз­пит­ва­ха ме и кме­та там и сек­ре­тар­ка­та под­пи­са­ха там, че са сви­де­те­ли на слу­чая. И та­ка ос­та­на­ло­то ве­че го ка­зах. То­ва е, ко­е­то пре­жи­вях по вре­ме на ко­му­низ­ма, ко­га­то бе­ше заб­ра­не­но всич­ко свър­за­но с ре­ли­ги­и­те и ко­га­то съ­ди­ха, как­то на тях им бе­ше угод­но. Ня­ма зна­че­ние да­ли си ви­но­вен или не, как­во­то ре­шат да нап­ра­вят, го пра­ве­ха.

“Възродителният процес” и религиозната криптоидентичност на мюсюлмани от Благоевградски окръг. Изследвания и документи, С. 2011.